Иво Прокопиев

-Г-н Прокопиев, през последните месеци се забелязва необичайно повишена активност на работодателските организации и дори партньорство със синдикатите. Вие бяхте председател на КРИБ. До каква степен е редно бизнесът да влиза в такава конкретика като енергийната политика като изисквания към държавата? Не изглежда ли малко странно?

-Тази намеса е странна най-малкото по една причина – мандатът на национално представителните работодателски организации произтича от Кодекса на труда и Кодекса за социално осигуряване и той е съвсем ясно регламентиран в рамките на тристранния диалог. А кръгът от въпроси е работни заплати, социално осигуряване, здравно осигуряване, пазар на труда и социално подпомагане.
Работодателските организации нямат почти никаква роля в индустриалните отношения в енергетиката. Те са установени от Закона за енергетиката и са между министерството, институцията, която формира политиката, регулатора КЕВР и производители и потребители на електроенергия.

Абсурдно е, че инвеститорите, които са големите работодателите в енергетиката и са пряко засегнати, по никакъв начин не са консултирани за тези позиции, които “националните работодатели” заеха. Дори напротив, излезе една доста категорична декларация, с която големите работодатели в енергетиката категорично се разграничават от всички основни тези на ръководствата на работодателскте организации.

Това поведение просто надхвърля мандата им. Друг е въпросът защо правителството толерира подобна дестабилизация и “екстремизъм” на идеи.

-Разбра се обаче и още нещо принципно, че това не е желанието или виждането на фирмите-членки, а по-скоро инициатива на ръководствата на работодателските организации…

-Това е вторият принципен проблем, това са идеи на ръководствата на организациите и не се подкрепят от членовете им. Тук мога да говоря конкретно за КРИБ. „Икономедиа” е член на Управителния съвет на организацията, но специално тези два документа, които препоръчват национализацията на двата американски ТЕЦ-а – “пътната карта” и един доста подробен “доклад” по темата, не е обсъждан нито в Енергийния комитет, нито на Управителен съвет. Независимо от всички аргументи, безспорен факт е, че двата американски ТЕЦ-а са членове на КРИБ. Отникъде не иде една организация да тръгне срещу интересите на членовете си. Без най-малкото да декларира конфликт на интереси или да се консултира с тях. Това директно противоречи на устава на организацията.

Другото парадоксално в цялата работа е, че председателят на БСК, Сашо Дончев, се разграничи от собствената си организация. Той направи две публични изявления, с които, прави му чест, достатъчно ясно се дистанцира от поведението на организацията си и от конкретните искания в тази „пътна карта” за енергетиката.

-Тези примери ме карат да попитам за същинската роля на работодателските организации – ситуативни инициативи по конкретни проблеми, или принципни, глобални виждания за взаимоотношенията бизнес-държава.

Работодателските организации имат своята роля в тристранния диалог и – да го кажа най-общо – при формиране на макроикономическата политика и параметрите, които влияят на икономическата среда – заплащане на труда, повишаване на заетостта, социалната политика и пазарът на труда.

Това е странното – те не реагират по темите, по които би трябвало да имат отношение. В момента например има една доста ясна негативна политика за увеличаване на данъците и социалните осигуровки, но категорично противостоящо становище няма.

От друга фокусът е в енергетиката, но те не коментират цените на горивата и цените на газа, които са монополни и които в много по-голяма степен отнемат конкурентоспособност в икономиката, отколкото цените на тока, които са сред най-ниските в ЕС.

-Аз също не видях никаква реакция, когато остро се повдигна въпроса за цените на горивата. А всъщност тяхното влияние като производствен разход в икономиката е значително по-голям…

…и в много по-голяма степен отнема конкурентно предимство, защото за някои индустрии газа е и суровина, а горивата участват в много по-голяма компонента във формирането на себестойността на продукцията, особено чрез транспортните разходи. Отнемат и по-голяма част от разполагаемите бюджети на домакинствата. А така отнемат платежоспособно търсене на потребителския пазар…Ако ще говорим за икономически ефекти, проблемът с горивата и газа е далеч по-важен.

-Не е ли малко овехтяла тази схема на тристранния диалог. Аз разбирам, че това е била практика и в други държави и, че при нас в началото на пазарната икономика е било необходимо нещата да се оглеждат отвсякъде, дори като гаранция, че при липсата на опит държавата може да залитне в една или друга посока.

-Тя е овехтяла не само в България, по принцип е поизпразнена от стария смисъл и структура на тристранен диалог, които имаше в ЕС. Светът се развива с много бързи темпове, има много нови професии, огромна част от хората в новите технологични компании работят и от вкъщи и отвсякъде…Те са самонаети, кой да ги представлява, и имат ли нужда от представителство, какви да бъдат тези виртуални синдикати/работодатели…

Според мен тристранния диалог от друга страна има законодателна легитимност и за определени неща разговорът между социалните партньори е важен. Но е важен, когато държавата се опитва да вдигне минималните осигурителни прагове например, тогава работодателите не реагираха със същата енергия и категоричност.

-Синдикатите се борят за правата на членовете си и открай време ефективинят метод за въздействие върху държавата или работодателя е стачката. Не ми се „връзва” същият да е методът на въздействие и от обратната страна. Да припомням ли, че освен работодателите и Борисов се заканваше да стачкува…Всъщност срещу кого?

-Такива обединителни действия могат да бъдат предизвикани от крайни ситуации – мащабна криза или пряка заплаха за националната сигурност примерно. Много ефективен метод за въздействие на работодателите например е са качествените икономически изследвания, съпътствани с препоръки за определени икономически политики. Нещо, което тотално отсъства от българския обществен дебат. Такъв качествен продукт не произвеждат нито официалните институции, нито неправителствените организации. Затова в последните години наблюдаваме една икономическа политика, която изцяло е изпразнена от интелектуална мощ и визия.

Ние имаме една напълно бюрократизирана икономическа политика, която прави от държавата един нетен консуматор на рискове и събития. Носи се по течението на световната икономика. Нито лошото, нито доброто, което ни се случва, следва от някаква политика на управляващите. Затова казвам, че ако работодателите имаха качествени икономически анализи и препоръки, не как да се национализира собствеността на някой техен член, а примерно как да се насърчи кредитирането…

-Така минаваме към следващия много важен, според мен въпрос, доколко банките и кредитните институции въобще играят роля в икономиката и инвестиционния процес?

-Данните, които виждаме за кредитирането са повече от плашещи – годишен спад от 15 % при кредитите за реалния сектор. Някой работодател да се е изказал по тази тема? Или официална държавна институция? БНБ да е дала индикация за опит за промяна на статуквото?

-Но в същото време някакви аналитични звена работят – БНБ преди месец повиши прогнозата за растежа у нас, мисля до 2.3 % от БВП, финансовото министерство също се коригира нагоре – до 2.1 на сто…Доколко може да се разчита на тяхната обективност?

-Те публикуват резултатни величини. С колко ще спадне или ще нарасне нещо. Не коментират политики, които могат да променят посоката или темпа на развитие. В момента двигател на растежа е износа и за съжаление в последния период, който беше отчетен има по-скоро тревожни сигнали в ръста на износа.

-Към ЕС има ръст, към трети страни спадът е значителен…

-Проблемът е, че ако разчитаме само на износа, без вътрешно търсене и раздвижване на инвестициите, ще продължаваме да бъдем конюнктурни…България в момента е една изцяло конюнктурна икономика. Външната конюнктура е много благоприятна – евтино евро и евтин петрол. Българската икономика се преструктурира изцяло движена от износа – и на стоки и на услуги. Само с външни двигатели обаче не става. Вътрешният пазар, потреблението и инвестициите, трябва да се раздвижат.
-Защо при тези ниски лихви продължава спадът в кредитирането? Или не са толкова ниски?

-Ако имаме при 15% спад на кредитирането на реалния сектор и 10% спад на кредитите въобще в икономиката, включително и домакинствата, на този фон да постигнеш 2% икономически ръст си е чудо на чудесата.

-Откъде идва чудото?

-От конюнктурата и от Европа – главно от износа и усвояването на еврофондовете.

-Но в същото време между 75 и 80 процента от капиталовите разходи са от еврофондовете…Не е ли това лош атестат за държавата? В смисъл – не се ли разглезихме, че имаме сигурен ресурс?

-Всъщност да…ние до 2008 година имахме зависимост от преките чуждестранни инвестиции, растежът на икономиката се определяше от непрекъснатия приход на преки чуждестранни инвестиции, всъщност в мащаби, много по-големи, отколкото са сега еврофондовете. В пиковата 2007-ма в България влязоха 8.5 млрд. евро преки инвестиции. Тези инвестиции изчезнаха след кризата с Лемън Брадърс и икономиката превключи на зависимост от еврофондовете. В момента се усвояват средно по 1.5 до 2 млрд евро еврофондове. Повече е от чуждите инвестиции и затова системата е пренастроена натам. Каквото и да си говорим, това е едно харчене на публични пари…Не може да замести частните инвестиции и частната инициатива.
-Предполагам какво имате предвид, но ако не го замества, то поне го допълва. За да стигнеш до завода „Х”, ти трябва добър път, примерно…Асфалтът не се яде, но храни.

-Качествата, които се изискват, за да спечелиш една обществена поръчка са съвсем различни от тези, които пазарът изисква, за да направиш един добър продукт.

-Бих добавил, че увеличаващата се територия на усвояването на публичен ресурс увеличава и територията за приложение на корупционни схеми.

-Е, точно това е…това е най-лошия ефект при усвояването на европейските фондове – да, те поддържат растежа, някаква заетост примерно в строителния сектор, но от друга страна са хранителна среда за изкушения при раздаването на обществени поръчки и определено икономически деморализатор и развъдник на корупция.

-Очевидно Европа има някакъв праг на търпимост към корупционни схеми. В края на тройната коалиция ни спряха парите, после ги пуснаха, пак ги спряха по времето на Орешарски, сега се хвалим, че ги усвояваме добре.

-Да, те са политически инструмент. В крайна сметка, това, че продължават да идват е,че оценката за това, което се случва у нас е приемливо, тоест – не е мината границата. Но ако и когато ги спрат, ще бъде твърде късно. Изобщо на мен ми се иска ролята на еврофондовете да не е толкова централна. Бизнес не е синоним на усвояване… Бизнесът не трябва да е зависим от политиците.

-Въпреки евтиния кредитен ресурс кредитирането, като основен фактор за инвестиции намалява, казвате с 15%…Какъв е проблемът с банките?

-Това, което се случва в банките е доста логично и може да се обясни с предстоящите стрес-тестове и външна оценка на активите, което за съжаление си има и негативната страна. Банките също са „стресирани”, главната им мисъл е как да се подготвят за тези проверки и как ще издържат стрес-тестовете. Мисля, че не можем да очакване възстановяване на кредитната активност преди втората половина на следващата година.
Що се отнася до стрес тестовете в небанковия сектор регулиран от КФН – там дори не са започнали. Твърдеше се, че те не се отнасяли за небанковите институции, но се оказа, че не е така.

-Готви се Бюджет 2016 с вечния въпрос – по-голям или по-малък бюджетен дефицит в рамките на разрешеното? Предпочитанията на Владислав Горанов са за не по-малко от два процента, Дянков както се очаква препоръчва да е по-рестриктивен. От една страна се отчита излишък, от друга – цели сектори като отбраната са силно недофинансирани.

-Нормално е да има излишък, защото икономиката се представя много по-добре от първоначалната бюджетна прогноза, върху която стъпва и самият бюджет. Но мисля, че политиката на по-висок бюджетен дефицит е грешна най-вече от гледна точка на стабилността, защото в България има много скрити дефицити, има проблемни сфери, подобни на КТБ, които могат да гръмнат неочаквано.

Проблемът с дефицита н пенсионната система например – това е квазидържавен дълг. Счетоводно не е, но като бреме си съществува. Не се знае какво ще покажат стрестестовете на банките. Колко нов капитал ще е нужен и откъде ще дойде този капитал? Ще се наложили отново държавата да бръкне в джоба на данъкоплатците?

Но със сигурност България вече не е в групата а нискозадължнялите държави. Като “проблемни” ни класифицира и Европейската комисия. Вече сме страна със сериозни макроикономически неравновесия, само едно ниво преди държавите в криза. Не сме в положение да си позволим през бюджетния дефицит допълнително да дестабилизираме макроикономическата стабилност.

Третата причина е, че получаваме достатъчно финансови „стероиди” – имам предвид европейските фондове и няма нужда бюджетът, който и без това е с малки възможности да се напряга и да вкарва още публични пари в инвестиции.

По-скоро тук трябва да се създаде среда да се мобилизира частния капитал, чрез публично-частното партньорство и концесии, които корупцията за съжаление превърна в мръсни думи.

-С едно изречение – по-добре по-малък бюджетен дефицит като гаранция срещу скрити дефицити?

-Точно така, даже не по-добре, а задължително.

-Благодаря за този разговор

Евгени Петров