Иво Прокопиев

Иво Прокопиев по време на срещата на бизнеса с правителството, организирана от „Капитал“. Снимка: Надежда Чипева 

С бизнесмена и издател на „Икономедия“ Иво Прокопиев разговаря редакторът на Vevesti.bg Евгени Петров

– Г-н Прокопиев, предлагам да използваме срещите, които организирате на бизнеса с правителството за тематична рамка на този разговор. Тази е девета подред. Какъв е трендът и посоката на развитие на България в социален и икономически план за тези 9 години, които на практика съвпадат с членството ни в ЕС от 2007-а година до днес?

– Трендът за съжаление е забележително негативен. Първите три срещи бяха доста позитивни. Може би неразумно позитивни, имаше огромен ентусиазъм. Най-голям беше той в началото, непосредствено преди влизането в ЕС. После еуфорията премина, нещата се нормализираха и след това тръгнаха надолу. Това, което движеше страната напред до влизането ни в ЕС беше дисциплината на присъединителния процес и желанието на българските институции да се модернизират и невъзможността на политиците да шикалкавят и да използват институциите в частна полза.

– До какво доведе това отстъпление? През 2007-ма очаквахме институциите да заработят по-добре, днес доверието в тях е под санитарния минимум. Общото усещане е, че държава няма, превръща се само в територия…

– Това, което последва, за съжаление е деградация на институционалността. Това беше главният извод, който се чу поне десет пъти в дискусията на конференцията. Не може да има богата държава без работещи институции, които да защитават интересите на гражданите, на бизнеса, силата на договорите, правата на собственост и т.н.

Върховенството на закона в ежедневието се проявява като работещи институции. Да, съдът е висшата инстанция, която въдворява правосъдие, но в ежедневието редът и правилата се налагат от регулаторите и институциите.

Това доведе още до низходящ тренд в икономическите показатели. Нисък растеж, по-голяма задължнялост, по-големи дефицити, по-голяма безработица. Въобще, България

от една догонваща страна стана отново е изоставаща държава.

по отношение на жизненото равнище и икономическото си развитие спрямо средните показатели в ЕС.

Второто нещо, което се случи заради институционалната корупция и политическата корупция е, че беше съсипана възможността за правене на политика. В България през последните 5-6 години нямаме пример за нито една добре проведена реформа или антикризисна политика.

– В това е проблемът, обикновено реформите изискват ресурс, а точно в този период светът изпадна в тежка криза, усилията на политиците сякаш бяха насочени към това как да овладеят спада, а не как да гонят развитие…

– Ясно е, че светът след 2008-ма навлезе в тежка криза, а Източна Европа и България – в много тежка финансова криза. Изложени сме на най-различни по характер външни рискове – главно финансови, но вече и икономически, и политически, геополитически, етнически, религиозни – всичко това е върху главата ни. Заради тази институционална парализа не сме в състояние да провеждаме антикризисна политика. Най-ясно това се вижда във финансовия сектор и в икономиката.

– Но по данни на Евростат за последните 5 години далеч не бяхме сред двойкаджиите по време на кризата. Въпреки това излязохме с най-големи институционални поражения от нея, които се задълбочават.

– Вярно е, че ние много стегнато преминахме кризата, въпросът е, че шоковете бяха поети от икономиката, много предприятия фалираха, много хора бяха освободени от работа, активите се обезцениха – икономическата и социалната цена бяха платени от бизнеса и населението. Това е да се оставиш на волята на икономическия цикъл. А добрата икономическа политика трябва да омекотява жестоките удари на този цикъл. В България не се направи дори бегъл опит за антициклична политика.

Трябва да признаем, че инструментите, с които разполага и правителството, и централната банка са доста ограничени, заради необходимостта да поддържаме балансиран бюджет и сме с фиксиран курс заради валутния борд, но пък има други добри примери – на балтийските държави, които тръгнаха от същите, дори по-лоши позиции. Тях кризата ги удари по-лошо от България, но те използваха този период не само да се преструктурират, а да си постигнат и дългосрочните политическите цели.

– При нас е обратното – аз лично имам усещането за една безпътица и дезориентация спрямо онова, което трябва да постигнем. Всичките ни усилия и управленски решения са насочени единствено да закрепим икономическото положение.

– Ние имаме задачи и ангажименти за вършене на еврониво. Защото ние сме минали само през входната врата на ЕС, изобщо не сме стигнали до хола или други части от къщата. ЕС практически представлява няколко концентрични общности. Там, където са развитите страни-членки – в Шенген, в еврозоната и в Банковия съюз – са местата, където тепърва трябва да ни приемат. Горе-долу сме на половината път. Тоест – като държава не сме си изпълнили политическите цели спрямо ЕС. А основните са три – членство в Шенген, в Банковия съюз и когато може – в еврозоната. Докато не го направим, ще сме си малката лодка в бурно море.

– Многократно тези цели са посочвани като основни и въпреки всичко продължават да бъдат дискусионни. Ето, преди дни се спомена за еврозоната и веднага мненията се поляризираха –необходимо ли ни е еврото, дали и с колко ще поскъпнат цените. А всъщност в известен смисъл ние на практика сме въвели еврото от момента, в който се вързахме с него… Нека ясно да го обясним – какви предимства носи, какви перспективи очертава и защо е необходимо?

Защото тогава няма да сме беззащитни. Тогава ще имаме всички европейски механизми за провеждане на антициклична политика. Ако стане банкова криза ще има достъп до европейски средства за стабилизиране, като има дефлация ще имаме достъп до финансиране от Европейската централна банка (ЕЦБ) на нула процента, както е в момента, за да можем да вкараме ликвидност в икономиката, а не да сме в тази ситуация с вързани ръце и крака.

Дори и в най-тежките моменти от кризата в Гърция лихвите по кредитите там бяха по-ниски отколкото у нас. И за бизнеса, и за домакинствата. Просто защото Гърция, която междувременно в този период фалира 2-3 пъти, е член на Еврозоната. И нейните банки могат да се рефинансират на много ниски нива, практически безплатно в момента.

Това е единият аспект. Другият обаче е Банковият съюз. Той в краткосрочен план е дори по-важен. Защото преди да започнем да говорим за ползване на спестяванията на чужди държави или на ЕЦБ като кредитор от последна инстанция по-важно е да вкараме българските спестявания да работят за българската икономика. Това е големият въпрос. Защото при този ръст на спестяванията … в момента има 65 милиарда спестявания в банките, които са нараснали може би двойно от 2008-ма досега, има спад в кредитирането на икономиката, което е абсолютен парадокс. Това показва, че

има структурен проблем във финансовите регулатори

Очевидно те не си изпълняват ролята. По законите на търсенето и предлагането тази ситуация би трябвало да доведе до свръхпредлагане на кредити. И съответно спадане на лихвените проценти по кредитите до ниво, на което има търсене на кредит. В момента банкерите казват: „Никой не търси кредити, няма добри проекти”. Това е вярно, но няма много добри проекти, които да понесат кредит с 8-9 % лихва. Ако лихвата е 2 или 3%, както е в Еврозоната, тогава търсенето на кредит ще бъде на съвсем друго ниво и броят на проектите, които ще бъдат финансирани ще се увеличи експоненциално. Тогава ще има ръст, заетост, доходи и т.н.

– ОК, каква е пряката вина на регулаторите, как ограничават, вместо да насърчават отпускането на кредити, защо от тях трябва да зависи равнището на кредита?

– Какво правят финансовите регулатори? Позволяват няколко от ключовите участници на финансовия пазар (банков и небанков) да кредитират свързани лица. И вместо към икономиката, една голяма част от спестяванията се оттичат към фирми, свързани със собствениците на тези финансово-индустриални групи. Типичен, емблематичен пример на този феномен е казусът с КТБ. Пет процента (!) от брутния вътрешен продукт на държавата буквално изтече под носа на двата финансови регулатора във фирми, на собственика.

– Под финансови регулатори се има предвид БНБ за финансовия сектор и КФН за небанковите финансови институции?

– Точно така. В първия сегмент има 65 милиарда спестявания на населението, във втория – около 12 милиарда спестявания.

Ако говорим за периода, за който се уточнихме – последните 9 години – основният проблем, спирачка, пречка на българския финансов сектор, освен че сме извън еврозоната е, че заради лошата регулация не си изпълнява основната цел да превръщат спестяванията в инвестиции. И това е така от края на 2008-ма. Имаме огромен ръст на спестяванията и нулев ръст на кредитирането. Дори ако погледнем данните има спад на кредитирането на реалната икономика.

А това е един абсурд. Тоест –

финансовият сектор се е превърнал в една черна дупка, която изяжда

спестяванията на населението. Това е системен проблем, който, докато не бъде адресиран, няма как България да се върне към пътя на икономическия растеж.

-Между другото, на последната среща на бизнеса с правителството имаше ли представители на двата регулатора, аз поне не видях?

– Не и то напълно съзнателно. Защото сегашните ръководства на КФН и БНБ са част от проблема, те не могат да бъдат участници в дискусия за решаването на проблема. Това между другото беше еднозначно посочено от панелистите във финансовия панел включително и от финансовия министър Владислав Горанов.

Тук е мястото да направя разграничението между БНБ и КФН. КФН е напълно съсипана институция, с разбит административен капацитет, подменен персонал, напъдени професионалисти. Оборотът на капиталовия пазар е по-малък от оборота на Женския пазар, той на практика отсъства. Само един пример, новите емисии, които комисията е допуснала на пазара миналата година са 20 с около 100 милиона лева номинал срещу 12 милиарда спестявания, как да има оборот? Затова да се говори за манипулация на такъв пазар, каквито са обвиненията срещу медиите, включително и „Икономедиа” е все едно да се гмурнеш в леген. На пазара няма никаква ликвидност.